Наследникът

Rajchin_Genkov
Райчин Генов, снимка: Елена Дикова

Име

Райчин Генов, 30 годишен, роден в гр.София

Професия

управител на заведение

Квартал

ул. Граф Игнатиев

Моята София

Най-любимото ми нещо в София, което и до ден днешен търся е торта "Гараш" от гранд хотел "София", днешният хотел "Радисън". Градинката на Народния театър също ми е много любима, обичах да обикалям, да събирам кестени, да си играя с други деца. На Графа имаше една ужасна пицария, но аз много я обичах. Обикалях по дворовете да събирам хартия и бутилки, за да ги предавам за стотинки, които ги давахме за сладолед и "Турбо" дъвки. В градинката на Баба Яга, зад днешния паметник на съветската армия, имаше стрелбище и там ходехме след училище. А в Парка на свободата, на Братската могила, ходихме да пушим цигари, бяхме в четвърти клас, оттогава повече не съм пушил. С баба ми имахме традиция в Борисовата градина да търсим четирилистни детелини. Веднъж до една кофа за боклук, при езерото с лилиите, намерих 10 четирилистни детелини.

Моят квартал

Нашият квартал е между ул. Граф Игнатиев, ул. Раковски, ул.Хан Крум и ул. Иван Шишман. Излезеш ли от това каре, не се знае какво ще ти се случи. На квартално ниво ние сме легендарна футболна школа. Ходихме да подкрепяме големите и да им подаваме топките на мачовете с други квартали. Моята кооперация се намира на ул. Граф Игнатиев, в карето между ул. Г. С. Раковски и ул. Луи Леже. Балконът ми гледа към задния двор на 6-то училище. Там реално съм прекарал по-голямата част от живота си. В това училище, ако не играеш футбол и тенис на маса, означава, че нещо не ти е наред. Ако някой дойдеше да играе баскетбол, големите го гонеха с шутове. В 6-то училище на първия сняг задължително беше да замерваме трамвая със снежни топки. В дворовете в квартала ми е минало цялото детство, ходихме на берем джанки и череши. Имаше една извратена мода като бяхме малки да носим емблеми на коли на шията си и ходихме да крадем емблеми от колите. Мен ме прибираха вечер, с майка ми имахме един сигнал, тя се показва на балкона и свирва с уста и се чуваше по целия Граф чак до Попа. Дори и аз да не чуя, някой приятел ме предупреждаваше, че майка ми свири. Ако никой не ми свири, значи нашите ги няма в къщи и ги намирам или в Клуба на журналистите, или в Клуба на композиторите. Като отидех там, си поръчвах две пържоли без пържолата т.е. само гарнитурата.

Моят род и семейство

Баща ми е основател на "Златния Орфей", дългогодишен негов директор, а майка ми е продължител на неговото дело. Баща ми е е от Бургас, дядо ми е имал първата частна клиника още преди 9 септември 1944 г., която е била на мястото на днешната Опера. Дядо и баща ми са били немски възпитаници, а после баща ми следва в Сорбоната, където има докторат по музиковедчески науки. По времето на комунизма от 1974 г. до 1981 г. баща ми е бил в затвора, заради идеологическа диверсия и пропагандиране капиталистическото изкуство над соц музиката. През 1990 г. го реабилитират напълно. През целия този период майка ми винаги е била негова опора. Трудните моменти са два: единият, когато е бил в старозагорския затвор при строг режим и другият - след като излиза и всички бягат от него и той седи в къщи, без да може да прави нищо. Майка ми постоянно търси подкрепа, два пъти седмично ходи до Стара Загора заедно със сестра ми, която тогава е съвсем мъничка. Карали са ги да чакат с часове. Майка ми е от Шумен, съвсем обикновено момиче, баща ми е с 20 години по-голям от нея и той е бил в разцвета на силите си, когато се харесват. Явно е видял много неща в нея, защото през всичките тези години, тя не го изоставя. Когато той е бил в затвора, са й предлагали да придобие апартамента, но тя отказва и до ден днешен апартаментът се води на името на баща ми. Нейни близки приятелки са я съветвали да го зареже, защото той е бил с 20 годишна присъда. Тогава тя е била 24 години, тя отказва, като казва, че това е нейният живот.

Моята история

В София са ме губили три пъти. Първият път бил съм съвсем малък, баба ми е готвила вкъщи, но оставяла външната врата отворена, за да не влиза миризмата навътре, а аз съм се измъкнал и са ме намерили чак на кръстовището на ул. Раковски и ул. Граф Игнатиев, но някакви хора са ме намерили и са предали в Министерство на вътрешните работи, което е на ул. 6-ти септември. Вторият път са ме загубили в градинката на "Кристал", играя там, заглеждам се след някакви големи и тръгвам след тях, спомням си как ме предават на нашите през гишето на "Славянска беседа". Третият път е в градинката на НДК с една тротинетка, с мен са майка ми, баба ми и някакви техни приятели. Майка ми отива при някакъв полицай, който я качва на Панорамата на НДК, където имат уреди за наблюдение, това е 1986 г., гледат с някаква камера и ме виждат как пресичам ул. Фритьоф Нансен с тумба деца с колела BMX.

Аз съм софиянец, защото...

Аз избягвам такива квалификации, звучи едва ли не, че се имаш за нещо повече от другите, а има безкрайно стойностни хора, които не са родени тук. Не можем да се сърдим и на другите хора, защото ако те нямат възможност за развитие, какво да правят там. Наясно съм с нещата в София, като по-малък се впечатлявах, но сега избягвам.

Мразя София, защото...

В София ме дразнят многото хора, тук можеш истински да си починеш само в неделя и през август месец.

Обичам София, защото...

Харесва ми, че мога с колело да отида на работа. Тук са ми приятелите, дори не мога да си представя, че мога да се преместя в друг квартал.